Подаръци и отстъпки ви очакват с програмата за следващата филмова седмица (19.04 - 25.04) в Cineland Bulgaria Mall. 🎉🎬
⚡️ Най-новите филми на голям екран от този петък: 🎁 Ексклузивна предпремиера на „Каскадьорът’’ на 24 април (сряда) от 20:00 часа. Всеки закупил билет за филма, получава комплимент от нас - Red Bull (кен) и ваучер за екстремно преживяване от makaroon.bg 🎁💥 👉 Предпремиера: „Каскадьорът“ - Приключенски, Екшън. 👉 Премиера: „Опасни шматки“ - Комедия. 👉 Премиера: „Заешка академия“ - Анимация. 👉 Премиера: „Абигейл“ - Ужаси.
🎫 Билети на www.cineland.bg, мобилното приложение или касите на киното. Цени на билети: Понеделник-неделя 2D - (16/13*лв.), 3D (17/*14лв.) Предпремиера 2D/3D - 17 лв./18 лв. ПРОМО ДНИ (понеделник и сряда *не важи за официални празници*) - 2D - 10 лв/ 3D - 10 лв. * Намалението важи за ученици, студенти, пенсионери и хора с увреждания. 👉 Изтеглете мобилното ни приложение от линковете по-долу: iOS: https://bit.ly/cinelandapple Android: https://bit.ly/cinelandgoogle
В следващите четири години по българските и световни киноекрани ще се завъртят няколко вдъхновени от успешни видеоигри игрални продукции, сред които се открояват високобюджетните “Assassin's Creed” и “Warcraft”. Въпреки че базираните на игри филмови заглавия не винаги регистрират големи финансови постъпления от кинопрожекциите си по света интереса на Холивуд към тях не стихва.Поредното доказателство за желанието на студията да разработват подобни ленти е оповестената малко по-рано днес новина, че продуцентите на “LEGO: Филмът” и двете части на “Шерлок Холмс” планират да пренесат на големия екран популярната видеоигра “Minecraft”.Пусната за първи път на пазара през 2009-та година “Minecraft” бързо се превърна в хит сред геймърите по света и само за около три години от играта бяха продадени над 9 милиона копия (за почти всички игрови платформи).Подготвяната филмова адаптация все още няма режисьор и готов сценарий, но за сметка на това вече се знае, че бюджета за снимки ще бъде отпуснат от студиото зад поредицата “Матрицата” Уорнър Брос.Според неофициални източници от студиото предстоящата игрална версия на “Minecraft” ще “съдържа в себе си всички най-важни елементи от играта”, сред които се открояват строенето на подслон и внезапните атаки на различни чудовища. Самата игра се фокусира основно върху построяването на конструкции, а светът в който се потапя играча е съставен от кубчета, които от своя страна представляват материали като камък, пръст и дърво.Продуцентският екип на подготвяната филмова адаптация е предвождан от Рой Лий (“LEGO: Филмът”), а създателя на играта Маркъс Персън ще бъде консултант по време на снимките. В момента от Уорнър Брос са в търсене на човека, който ще оформи сценария на бъдещата лента.Повече детайли за работата по “Minecraft” се очаква да бъдат разкрити в следващите няколко месеца. ... още »
Димитър Стафидов ще представи България на световния финал в ЛондонИмето на големия победител в кино конкурса на Jameson Irish Whiskey и списание EMPIRE е Димитър Стафидов. Той успя да се пребори с конкуренцията с римейк на култовия и любим на поколения в целия свят “Междузвездни войни: Епизод IV”. Талантливият студент е едва на 19 години и е първокурсник в специалност „Кино и екранни изкуства“ в НБУ. Призът бе връчен на специална церемония, в която журито на конкурса награди десет заглавия в различни категории. Васил Василев-Зуека, Стефан Щерев, Драго Симеонов и Стоян Георгиев имаха нелеката задача да изберат един победител в годината с най-сериозна конкуренция и цели 38 участващи филма.Вижте римейка на „Междузвездни войни: Епизод IV“: http://www.jamesonempirediss.com/videos/watch/957Щастливият победител заминава за Лондон в края на месец март, за да се включи в големия световен финал, където ще премери сили с победителите от над 20 държави-участници в конкурса, сред които Англия, Чехия, Румъния, Чили, Япония, Гърция, Казахстан и др.С него ще пътува и Гергана Попова, която помага на Димитър за реализацията на късометражната продукция. Водач на българската група в Лондон ще бъде прекрасната Гери Турийска, която ще бъде и специален гост на бляскавата церемония по връчването на големите награди на списание „EMPIRE” в компанията на звезди от ранга на Гари Олдман, Уилям Дефо, Кевин Спейси, КийраНайтли и много други.Глобалният финал на надпреварата е на 28 март 2014 г. При евентуално класиране в световния топ 5, Димитър Стафидов и Гергана Попова ще получат изключителната възможност да присъстват на церемонията на списание EMPIRE на 30 март. Независимо от изхода на финала, всички победители ще се присъединят към голямото парти, където ще имат шанса да се запознаят с някои от най-големите имена на световната кино индустрия.За четвърта поредна година България се включи в един от най-любопитните и забавни кино конкурси в света - Jameson Empire Done in 60 Seconds. Талантливите ни режисьори - професионалисти, любители и мечтатели, имаха нелеката задача да пресъздадат класически филм в не повече от 60 секунди. Оценяването на подадените 38 заявки бе дело на звездно жури в състав: актьорите Васил Василев – Зуека и Стефан Щерев, както и журналистите Драгомир Симеонов и Стоян Георгиев.В отделните категории се откроява изключително забавният римейк на „Глутница кучета“ на популярния актьор Николай Станоев: http://www.jamesonempirediss.com/videos/watch/545За прекрасното си изпълнение той получи наградата за най-добра мъжка роля в конкурса.Сред останалите силни попадения можем да отбележим и четирите римейка на „Гравитация“, зад два от които стоят добре познатите ни шампиони, достигнали световния топ 5 през 2012, Мелина-Елина Бондокова и Росен Илиев:ГРАВИТАЦИЯ 1: http://www.jamesonempirediss.com/videos/watch/912ГРАВИТАЦИЯ 2: http://www.jamesonempirediss.com/videos/watch/746ГРАВИТАЦИЯ 3: http://www.jamesonempirediss.com/videos/watch/739ГРАВИТАЦИЯ 4: http://www.jamesonempirediss.com/videos/watch/368Останалите награди в конкурса грабнаха страхотните едноминутни версии на „ПСИХО“, „ЧИКАГО“, „ЛОЛИТА“, „ПЛАНИНАТА БРОУКБЕК“.Всички участващи филми в конкурса може да видите на официалната страница на надпреварата: http://www.jamesonempirediss.comНа предстоящия финал в Лондон международно жури, съставено от доказани имена от филмовата индустрия ще селектира най-добрите пет филма, които на 30 март, 2014 г. ще достигнат до заветната церемония по връчването на големите награди на списание EMPIRE. Церемонията е един от най-значимите кино форуми на планетата, в който изборът на победители в отделните категории се извършва от читателите на най-популярното кино списание. ... още »
От 5 март всяка делнична вечер от 21:00 часа зрителите на bTV Аction ще могат да проследят един сериал от изпълнителния продуцент Джей Джей Ейбрамс („Експериментът”, „Изгубени”, „Стар Трек”). „Алкатраз” е смразяваща драма, която разказва за най-скандалния затвор в Америка и някогашен дом на най-злите престъпници в страната.Когато детективът от Сан Франциско Ребека Мадсън (Сара Джоунс) е назначена да разследва зловещ случай на убийство, пръстов отпечатък я води до Джак Силвейн (Джефри Пиърс), затворник в Алкатраз, който е починал преди повече от 30 години. Вплетената в затвора семейна история, грабва веднага вниманието на Мадсън. И след като потайният правителствен агент Емерсън Хаузър (Сам Нийл) се опитва да попречи на нейното разследване, тя все по-упорито се опитва да разгадае пъзела.Връщайки се в Алкатраз, експертът д-р Диего "Док" Сото (Джордж Гарсия) се опитва да сглоби необяснимата последователност на събитията. Тогава двамата откриват, че Силвейн е не само жив, но се и разхожда свободно по улиците на Сан Франциско, давайки воля на едно дългогодишно отмъщение и оставяйки трупове след себе си. Странното обаче е, че той не е остарял, дори и с ден от 1963 г. насам.Изведнъж мъглата около тези престъпления се вдига. Мадсън и Сото се ровят в „историята” на Алкатраз, правителството се опитва да прикрие всичко и тогава Мадсън разбира, че Силвейн е само частица от една много по-голяма и зловеща заплаха. За момент той може да бъде първият, който се появява отново от Алкатраз, но бързо става ясно, че Силвейн няма да бъде последният. ... още »
За първи път SIEMENS осигурява наградата и подкрепя документалния конкурс на София Филм Фест„Синове на облаците” („Sons of the Clouds”, Испания, 2012) с участието на носителя на „Оскар” Хавиер Бардем, който е и продуцент на филма, изследва политическата криза в Северна Африка, отговорността на западните страни, основно САЩ и Франция, и тяхната външна политика. В доктрината „Realpolitik” икономическите и геополитическите интереси са по-важни от законите и етиката. Това създава нестабилност в региона, която води до хаос и насилие. "Синове на облаците"Режисьорът Алваро Лонгория фокусира вниманието върху Западна Сахара – последната според ООН африканска колония, която е на прага на война. Бардем повежда зрителите по лъкатушещите пътеки на дипломацията към горчивата реалност, за да покаже как се стига до подобна ситуация и как може да се предотврати следващата война в Африка. Кинотворбата е динамична комбинация от екшън, интервюта и архивни фотографии. Филмът изследва миналото, за да се погледне в бъдещето. Двукратно получава признанието за най-добър документален филм - на Испанската гилдия на сценаристите ’13 и наградите Гоя ’13.„Електро Москва” („Electro Moscow”, Австрия, 2013) на режисьорите Елена Тихонова и Доминик Шприцендорфер е своеобразна електронна приказка за изобретателния дух на свободомислещия човек зад желязната завеса... и отвъд нея, документално есе за съветската електронна епоха и последиците от нея. Историята започва с разказ за създателя на първия електронен музикален инструмент в света – физика и музиканта Лев Термен, който работи в лабораторията на КГБ."Електро Москва"Филмът представя още куп невероятни изобретения от архивите на службите за сигурност, вторичен продукт от развихрилата се военна индустрия. Документалната кинотворба проследява историята на съветската електронна музика и аналоговите синтезатори, създадени от бракувани части във военните заводи. Тези музикални инструменти трудно могат да се използват според предназначението си, заради тяхната непредсказуемост и неуправляемост. Но именно в това се крие невероятния им чар и това е, което кара музикантите да търсят ново звучене и нов ритъм в изкуството. Историята на електронната музика и съветските синтезатори е алегория за живота на много талантливи хора в Русия, творили не благодарение, а въпреки политическата система в страната. Получилият международно признание „Акт на убийство” („The Act of Killing”, Дания-Норвегия-Великобритания-Финландия, 2013,) на Джошуа Опенхаймър е изумително оригинален документален разказ, стряскаща халюцинация и разтърсващо пътешествие в шокиращата баналност на злото. Филмът получи номинации за "Оскар" и "Независим дух", BAFTA за най-добър документален филм, беше определен като най-добър документален филм на Азиа Пасифик ’13, в Берлин ’13, както и на Европейските филмови награди’13."Акт на убийство"Джошуа Опенхаймър отива в Индонезия, за да намери оцелели жертви на Отрядите на смъртта от 60-те години, които са готови да говорят пред камера. Страхът спира много от тях, ала има и такива, които нямат нищо против да разкажат историите си от онова време – той открива бившите лидери на Отрядите. Ануар Конго и други паравоенни гангстери избиват над един милион предполагаеми комунисти и въпреки това се смятат за герои. Като фенове на холивудските филми, тези непокаяли се убийци не само си припомнят миналото, но и участват във възстановки на престъпленията, които включват похвати от жанра „noir”. Докато Ануар припомня действията си пред камерата, постепенно настъпват изненадващи обрати. Проличава тежестта на историята и фасадата на геноцида като „патриотична борба” започва да се разпада. След като са изгледали предварителен вариант на филма, режисьорите Еръл Морис и Вернер Херцог се наемат да помогнат за завършването му. „Не съм гледал толкова силен, сюрреалистичен и страховит филм от поне едно десетилетие... Безпрецедентно явление в историята на киното”, коментира Херцог.През 1999 г. крал Джигме Вангчук налага използването на телевизия и интернет в слаборазвитата държава Бутан, уверявайки народа, че бързото развитие е синоним на „огромно национално щастие” за страната – определение, което самият той е измислил. „Щастие” („Happiness”, Финландия-Франция-Бутан, 2013) на режисьора Томас Балмес започва в края на този процес, когато Лая, последното закътано в хималайското кралство село, се сдобива с пътна инфраструктура, електричество и кабелна телевизия. "Щастие"По време на тридневно пътешествие от Лая до процъфтяващата столица Тхимпху виждаме разтърсващата промяна през очите на 8-годишен монах, който няма търпение да замени молитвите с телевизор. В столицата момчето за първи път се сблъсква с коли, тоалетни, разноцветни светлини и куп други неща от модерния живот.На кинофестивала в Сънданс’14 филмът получава наградата за операторско майсторство и номинация за Голямата награда на журито за документален филм.В „Не ме напускай” („Ne me quitte pas”, Холандия-Белгия, 2013) на Сабине Любе Бакър и Нилс ван Коeворден фламандецът Боб и валонецът Марсел се срещат сред пустите гори и полета на Валония, френскоговорящата част на Белгия. "Не ме напускай"В началото всичко е мрачно, празно и сиво – точно така, както се чувстват двамата мъже. Виждайки как животът им изтича между пръстите, те се оказват заедно, за да споделят мъката и нощите, потънали в алкохол. Боб е загубил приятелката си и пие ром като вода. Марсел е разбит, в процес на развод, и дави мъката си в литри бира. Въпреки че заедно успяват да внесат чувство за хумор в мрачния си живот, в крайна сметка разговорите им винаги завършват с обсъждане на самоубийство. Тази изключителна история от трогателни и тъжни, смешни и много болезнени моменти, е метафора за провинциална Белгия, чиято съдба твърде напомня съдбите на двамата герои.„Живот почти прекрасен” (България-Белгия, 2013) на Светослав Драганов е портрет на трима братя, произхождащи от сложна социална среда, и тяхната баба. Най-големият брат Александър се стреми към върховете в професионалното фризьорство. Вторият брат – Божидар, се е оттеглил в манастир, за да избяга от суетата на светския живот, но признава, че му е трудно да спазва обетите. Най-малкият - Джими, бивш барман и ценител на женската красота, заминава за Белгия, за да се ожени за приятелката си."Живот почти прекрасен"Връзката между тримата е баба им, която разказва историята за нелекото им детство и покойната им майка. Приликите между братята се изчерпват с общото им второ име – Лилиеви, името на майка им. Понякога животът е жесток към тях, но те го смятат за прекрасен, а щастието e на една надежда разстояние. Филмът е удостоен с наградата на критиката на кинофестивала „Златен Ритон 2013” в Пловдив и участва в конкурсната програма на фестивала IDFA в Амстердам.„Последните черноморски пирати” на режисьора Светослав Стоянов вече има няколко международни признания - наградата на ФИПРЕССИ в Краков ’13; Почетен диплом от UnderhillFest, Черна гора ’13; голямата награда за най-добър документален филм в Ереван ’13; най-добър документален филм на Let’s CEE МФФ, Виена’13. Сценарист на филма е Ваня Райнова, продуцент - Мартичка Божилова. Филмът участва в два конкурса на 18-ия София Филм Фест – за документални и за балкански филми. "Последните черноморски пирати"Последните черноморски пирати преживяват с неясни средства на недостъпен плаж и плуват в алкохолни пари и тестостерон. Вече 20 години Капитан Иван-Джака и неговият екипаж търсят съкровището, скрито в залива на Карадере. Но те не са сами. Някой друг е надушил съкровището. Когато новините за неизбежния сблъсък достигат пиратския оазис, той започва да се разпада. Съмнения разяждат доверието, конфликти тлеят, напрежението ескалира. Така се ражда една съвременна трагикомедия за съкровищата, които търсим, и тези, които намираме.В „Нежни терористи” („Velvet Terrorists”, Словакия-Чехия-Хърватия, 2013) Павол Пекарчик, Иван Остроховски и Петер Керекес разказват за копнежа на трима мъже да станат герои. През 80-те години на ХХ век те решават да се изправят срещу комунистическия режим в Чехословакия. И тримата са осъдени за тероризъм, въпреки че нито един от тях не е убил или наранил човек. Една нощ преди първомайските тържества Стано планира да взриви трибуната, на която ще се качат видни комунистически величия. Но полицаите го арестуват пиян, препъващ се около сцената с торба, пълна с експлозиви. След това той прекарва 5 години в затвора. Феро иска да убие президента Густав Хусак, но не успява да осъществи контакт с ЦРУ, тъй като не го вземат насериозно. Полицаите намират експлозивите и скритото му оръжие и Феро е осъден на 14 години затвор. Владимир пък взривява 53 табла на Комунистическата партия и прекарва в затвора повече от 4 години. "Нежни терористи"Това са три истории за тънката граница между съпротивата и престъплението, решителността и шанса, миналото и настоящето, фантазията и реалността. Взривове, стрелба, терористична подготовка. И зад всичко това стои желанието за любов. Филмът е отличен с наградата FEDEORA и получава номинация в конкурса „На Изток от Запад” на фестивала в Карлови Вари’13.„Тръбата” („Pipeline”, Русия-Германия-Чехия, 2013) на Виталий Мански е филм за модерна Европа или по-точно за двете й крайности. Киноразказ за Европа, която се простира от пустеещите земи и безкрайните зими на Сибир до гостоприемния Бискайски залив - места, където самите закони на природата оформят коренно различно човешко съществуване. Какво общо може да имат толкова различни места? Свързва ги тръбопроводът „Западен Сибир – Западна Европа”, който не само е съединил, но и неразривно сродил „тази” Русия с „онази” Европа. Тръбопроводът доставя газ от Сибир към Европа и е основият източник на средства за страната. По дължината на тръбата живеят хора, които работят за процъфтяването на газовата индустрия. Добре ли живеят?! Виталий Мански пропътува разстоянието по дължината на цялата тръба – от Уренгой до Кьолн, за да сравни живота в сибирския хинтерланд с този на средностатическия бюргер."Тръбата"Филмът печели наградите за най-добра режисура и на гилдията на филмовите критици на открития руски фестивал „Кинотавър”, наградата за най-добър източно-европейски документален филм на Лайпцигския кинофестивал, приза за най-добър документален филм на фестивала в Карлови Вари, както и специален диплом за операторско майсторство и номинация за Виталий Мански в Лондон.„Специални нужди” („The Special Need”, 2013) на режисьора Карло Зорати е продукция на Германия, Италия, Австрия и Франция. Документалният разказ проследява историята на 29-годишният Еней, който е „супер-хипер-мега умен и хубав”, но също така е аутист. Той никога не е правил секс, но силно го желае, а и няма физически проблем, който да му попречи. За съжаление, в Италия няма законно решение на проблема му, така че Еней потегля на пътешествие с приятелите си Карло и Алекс. "Специални нужди"Тримата първо посещават австрийски публичен дом, след това швейцарска „секс асистентка” и накрая решават да отидат в Хамбург, където има група немски проститутки, работещи с клиенти инвалиди. Пътуването в търсене на секс скоро разкрива най-личните емоции на Еней и кара двамата му приятели да преосмислят собствените си представи за любов, приятелство и свобода.„Късмет” („Kismet”, 2013) е международна документална копродукция между Кипър, Гърция, България, Хърватия и Обединени арабски емирства, която предизвиква голям интерес на Международния фестивал на документалното кино IDFA в Амстердам през 2013 година, където бе показан в конкурсната програма. "Късмет"Продуцент от българска страна е Мартичка Божилова, „Агитпроп”. Турските сапунени опери са невероятно популярни - и то не само в Турция. Навсякъде в Близкия изток, Северна Африка, Балканите и Азия, милиони зрители са залепени телевизора да дебнат всеки епизод от поредната турска сапунка. Турските градове, използвани като места в тези сериали, са се превърнали в туристически атракции.„Късмет” е сбор от интервюта със звезди, режисьори, сценаристи и с коментари на социолози, наети да правят портретите на верните фенове - повечето от тях жени - от Абу Даби, през Кайро, Атина, Мостар, София и Истанбул. Сапунените истории са жанр, който надхвърля културните и религиозни граници, както и техните почитатели ги възприемат като нещо повече от временно бягство от тяхната социална реалност. Наред с илюстративните сцени от сериала, документалният филм „Късмет” разказва и личната история на една жена, която следвайки по стъпките на свята героиня, решава да се бори за правата си, и в крайна сметка да се освободи от потиснатия живот.За първи път SIEMENS осигуряват наградата и подкрепят Документалния конкурс на София Филм Фест. „Радваме се, че имаме възможност да бъдем партньори на най-стойностния филмов фестивал в България”, заяви главният изпълнителен директор на Siemens България – Боряна Манолова, във връзка със сътрудничеството със София Филм Фест. „Избрахме да подкрепим категорията Документално кино, тъй като този жанр търси отговори на теми, които ни вълнуват. Подобен е и нашият подход - Siemens има богато портфолио в областите Енергетика, Индустрия, Здравеопазване и градска инфраструктура, като се стремим да дадем решения на глобалните предизвикателства като урбанизацията, промените в климата, демографската промяна и глобализацията”, отбелязва г-жа Манолова.Членовете на журито през 2014 година са режисьорът Костадин Бонев, фестивалната селекционерка и режисьор Рада Шешич и режисьорката и видеоартист Алба Сотора.Костадин Бонев е български режисьор и сценарист. Роден е в град Трявна на 9 януари 1951 година. През 1980 г. завършва театрознание във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов". През 1990 г. специализира кино и телевизионна режисура. Костадин Бонев прави своя дебют в документалното кино през 1984 година. Режисьор на игралните филми „Подгряване на вчерашния обед” (2002) и „Военен кореспондент” (2008) и на документалните „Ловци на сънища” (1990), „Писма до Долната земя” (1994), „Под облак” (1997), „Търпението на камъка” (1998), „Корабите са пълни” (2005), „Европолис, градът на Делтата” (2009) и др. Носител е на много национални и международни награди, между които Grand Prix „Кентавър” през 1995 г. за „Писма до долната земя” , Prix Europa Willy Brandt prize за „Търпението на камъка”, Специалната награда на журито в Мюнхен за същия филм, Специалната награда на Киноконцерна Мосфилм за „Военен кореспондент” и др. Носител е на „Златна ракла” за „Илия Бешков - Човекът, който се превърна в рисунка”, на „Златен Ритон” за „Европолис - Градът на Делтата”, Official Best of Fest Award в Сиатъл, Grand Prix във Фрайщадт, Австрия и Волоколамск, Русия, Почетен диплом от Los Angeles Reel Film Festival за същия филм.Алба Сотора е филмов режисьор и видео артист, която живее и работи в Барселона. Автор е на игралните документални филми „Unveiled Views”, „Qatar The Race” и „Family War Games”. Творбите ù като видео артист са показвани в художествени галерии и центрове за съвременно изкуство в Барселона, Берлин и Сеул. Алба е продуцент на крос-медийния проект „Arros Movie” и е организатор на първите три издания на испанския форум за краудфъндинг (Барселона-Мадрид-Билбао).Рада Шешич е фестивален селекционер, преподавател по кино, критик и режисьор. Родена е в Хърватска през 1957 година и в началото на войната в бивша Югославия заминава за Холандия, където преподава история на индийското и на балканското кино. Рада Шешич в момента живее в Холандия. Тя е свързана с двата най-големи филмови фестивали в Холандия - Международния документален фестивал в Амстердам IDFA и Международния филмов фестивал в Ротердам. Тя участва в подбора, развитието на проектите и разпределението на средствата в организацията на Амстердамския фестивал. В Ротердам тя работи като съветник по програмата южноазиатско кино и участва в комисията за избор на фестивалите, участващи във фонда „Хуберт Балс”. Вече повече от десетилетие Шешич е селекционер на филмите за документалния конкурс на кинофестивала в Сараево. Била е куратор за индийско съвременно кино за няколко големи европейски филмови фестивали като форумите за документално кино в Амстердам, Ротердам, Док - Лайпциг, Загреб Докс, Международен документален фестивал в Белград, анимация и късометражни филми за ANIMAFEST в Загреб. Рада Шешич е и артистичен директор на един съвсем нов фестивал „Източни съседи” (Eastern Neighbours), който се фокусира върху европейското кино извън ЕС и се провежда в Хага.В продължение на няколко години тя е и гост-лектор в Университета на Амстердам и Холандския институт за кино образование (NIF). Като режисьор Рада Шешич има реализриани четири филма „Room without A View” (1997) , „Soske” (2002) , „In a Whitest Solitude” (2001), представен на 7-ия СФФ, и „The Way School” (2007 г.). Нейните филми са били прожектирани на няколко фестивала, както и са представяни в MoMA , Ню Йорк. ... още »
Три премиерни заглавия ще се завъртят по родните киноекрани от петък, 28-ми февруари.Почитателите на седмото изкуство ще могат да избират между вдъхновена от “Тренировъчен ден” полицейска комедия, въздушен екшън-трилър от продуцентите на “Матрицата” и австралийско-американска драмедия, чиито сюжет разказва за политик-женкар, който е принуден сам да се грижи за петте си дъщери.Ето и заглавията на новите филми:Ченге за един ден (2014)Айс Кюб и актуалния комик Кевин Харт изпълняват главните роли в тази полицейска екшън-комедия, чиито режисьор е създателя на “Фантастичната четворка” Тим Стори. Харт изпълнява ролята на добродушния охранител Бен Барбър, чиято единствена мечта е да стане полицай в Атланта. След като получава шанс да се присъедини към полицейските сили Бен е готов да предложи брак на дългогодишната си приятелка Анджела.Но преди да мине под венчилото младия охранител ще трябва да се докаже като мъж пред брата на годеницата си Джеймс (Айс Кюб), който от своя страна е един от най-ефективните полицаи в града. Скоро става ясно, че единствения начин по който Бен може да докаже, че е достатъчно добър да бъде полицай и да се ожени за Анджела е ако успешно изкара едно 24-часово полицейско дежурство с Джеймс.Директен полет (2014)Продуцентският екип на “Матрицата” и режисьора на “Къщата на восъка” стоят зад този напрегнат екшън-трилър в който Лиам Нийсън си партнира с номинираната за “Оскар” Джулиан Мур и познатата от “Кръв и пот” Бар Пали. Нийсън е в главната роля на въздушния шериф Бил Маркс, който по време на трансатлантически полет получава заплашителни текстови съобщения, които касаят не само него, но и всички останали пасажери в самолета. Тези съобщения слагат началото на серия от непредсказуеми събития, неочаквани разкрития и опасни конфронтации.“Директен полет” е копродукция между Съединените щати и Франция, а за направата му бяха похарчени 50 милиона долара. Лентата е второ общо сътрудничество между режисьора Жаума Колет-Сера и Лиам Нийсън след трилъра от 2011-та година “Без име”.Откачалки (2012)Комедийната драма с Лив Шрайбър и Антъни Лапалия разказва за политика-женкар Бари, който е принуден да вкара съпругата си Шърли в психиатрична клиника след като тя получава сериозен нервен срив. Останал сам с петте си дъщери-тийнейджърки Бари трябва бързо да намери начин по който успешно да комбинира кариерата си и бащинските си задължения. Но след като става ясно, че няма да се справи сам с всичките отговорности той наема мистериозната стопаджийка Шаз за бавачка на момичетата.Режисьор на “Откачалки” е Пи Джей Хоган (“Сватбата на най-добрия ми приятел”), а екранни партньори на Лиев Шрайбър и Антъни Лапалия са Ребека Гибни (“Четецът на карти”) и Тони Колет (“Шесто чувство”). ... още »
Само няколко дни след смъртта на Стив Джобс беше оповестена новината, че от студиото Сони Пикчърс планират да заснемат игрален филм, който ще се фокусира изцяло върху живота и постиженията на известния в цял свят основател на мултимилионните компании “Пиксар” и “Епъл”. По сценария на все още неозаглавената биографична продукция работи носителя на “Оскар” Арън Соркин (“Доблестни мъже”), а за основен източник на информация се използва публикуваната през 2011-та година книга “Стив Джобс”, която се радваше на голям успех както сред американските, така и сред българските читатели.В продължение на близо три години Арън Соркин и продуцента Скот Рудин (“Слийпи Холоу”) бяха единствените потвърдени членове на екипа, но сега от Сони Пикчърс разкриха и името на човека, който по всяка вероятност ще седне на режисьорския стол. Според официален източник от студиото създателя на “Боен клуб” и “Седем” Дейвид Финчър смята да поеме режисурата и преговорите между него и продуцентския екип вече са започнали.Интересът на Финчър към подготвяната лента не е изненадващ, тъй като именно той стои зад направата на полу-биографичния хит “Социалната мрежа”, чиито сюжет също разказваше за амбициозен човек (в случая създателя на “Фейсбук” Марк Зукърбърг), който с творението си успява да промени животите на милиони хора по света.Ако се стигне до подписване на договор за режисура продукцията за Стив Джобс ще отбележи второто общо сътрудничество между Дейвид Финчър и Арън Соркин (след вече споменатия “Социалната мрежа”).Проектът на Сони Пикчърс все още не разполага с актьорски състав и не се знае дали сценария на Соркин е вече завършен. За сметка на това автора на книгата “Стив Джобс” Уолтър Айзъксън потвърди, че ще бъде консултант по време на снимките и допълни, че филма ще представи живота на Джобс “без никакъв филтър и компромис”.Любопитно е да се отбележи, че бъдещата лента ще бъде трети игрален проект (след “Пиратите от Силиконовата долина” и “Джобс” с Аштън Къчър), чиито сюжет се фокусира върху живота и творенията на Стив Джобс.В най-добрия случай кастингите за главни роли в неозаглавената биографична продукция ще започнат до края на тази година. ... още »
Документалната поредица вече в неделя от 22:00 часа по bTVНачинът, по който ядем се е променил много повече пред последните 50 години, от колкото през последните 10,000. Храната е като въздуха – съществена съставка от ежедневния ни живот. Често обаче ядем, без да се замисляме много какво именно. А би трябвало, смята американският режисьор Робърт Кенър. Неговият документален филм „Храна ООД” („Food Inc.“) показва „неутрален и въпреки това ужасяващ” разрез на хранителната индустрия в САЩ и как именно се създава „евтиното и изобилно” съдържание на супермаркетите и заведенията за бързо хранене.Робърт Кенър повдига завесата на хранително-вкусовата индустрия, като показва нещата, скрити от клиентите и консуматорите. Често пъти истината за нещата, които слагаме в устата си, е шокираща. Филмът показва как американската хранителна промишленост е контролирана от шепа корпорации, а масово произведените и химически подобрени продукти в най-добрия случай са болестотворни, а в най-лошия – дори смъртоносни. Затова си струва да се гледа – кара те за се замислиш какво ядеш дори и да не живееш в далечната страна на неограничените възможности."Храна" ООД е труден за смилане, защото ден след като сте го гледали, може да се намерите в ситуацията, когато ядете нещо - бисквитка, пилешко месо, зърнени храни, или съвършено кръгъл "излъскан" домат - и ще осъзнаете, че нямате почти никаква представа, какво ядете в действителност." - Оуен ГлайберманТова не е хубава картинка, но въпреки това "Храна" ООД e забележителен. Гледайте го тази седмица в специалната селекция на „bTV ДОКУМЕНТИТЕ” , които от 2 март са с нов ден и час – неделя, 22,00. ... още »
Вечните златниСветослав Пеев излиза на професионалната театрална сцена през 1964 г. Това означава, че тази година отбелязва пет десетилетия творчески стаж. Годините очевидно не му тежат, така че да му се налага да намалява кой знае колко темпото – той продължава да играе на сцената на Сатирата, поставя пиеси, преподава актьорско майсторство в школата на МОНТФИЗ, директор е на Драматичен театър „Невена Коканова” в Дупница. "Балкански синдром"Светослав Пеев: Моят професор във ВИТИЗ Желчо Мандаджиев казваше: „Никога не спирай.”Това ли беше най-важното, на което той Ви научи?Светослав Пеев: Не. Той беше велика личност, изключително честен и справедлив човек. С мен се случи една страхотна история, точно преди да завърша, 1963 г. Проф. Мандаджиев ми беше поръчал да изпълня разказа на Чехов „Старият актьор” на откриването на учебната година. Два дни лежах болен у дома с някакъв грип май и междувременно у дома дойде да ме види Радой Ралин. Донесе ми стихотворението „Сказание за Атила”, каза ми да го науча и да го кажа на откриването, като ме успокои, че в петък то ще бъде публикувано във в-к „Стършел”. То завършваше с:„На всеки клон – микрофон,под всеки балкон – микрофон, във всеки биберон – микрофон. И така под небосклона – 8 милиона микрофона.”То и сега звучи страшно. Не споделих с учителя си какво ще кажа, но като приключих, в залата имаше буря от аплодисменти. След половин час съобщиха, че уволняват проф. Мандаджиев от ректорската му позиция. В началото той искаше да ме бие, затваряше ми вратата под носа, защото остана само преподавател във ВИТИЗ, но после и от това място го изгониха заради мен. Ужасно трудно ми беше да го преживея, защото му нанесох страшни вреди. Изпратиха го директор на театъра в Кърджали, изолираха го напълно. След това той дойде да си види класа едва когато направихме една постановка във ВИТИЗ. Представете си какво време беше! Аз, например, съм играл в четири спрени постановки… Но проф. Мандаджиев дойде, след пиесата на всеки отдели време за похвала или критика. За мен – нищо! Накрая каза: „Светославчо, много добре.” Невероятно справедлив човек. Не пазеше лошо в сърцето си.Странно нещо е животът - за нещо, което не зависи от теб, да понесеш такива сурови последствия и животът ти да тръгне в съвсем друга плоскост. На Вас случвало ли ви се е нещо подобно в обратната посока?Светослав Пеев: Да, разбира се. Едно нещо може да обърне живота на човек. За някого отстрани може да изглежда дребно, докато за друг да не е така. Майка ми, например, беше много отдадена на идеята комунистка, бедна, но честна. Три месеца след като баща ми почина, я виждам да излиза от „Свети Седмочисленици”. Тя стана вярващ човек! Смъртта на баща ми я промени.Много пъти съм разказвал как видях смъртта два пъти над главата си, докато бях в болницата с кръвоизлив. Това ми промени коренно живота. Но, първият пример, който ви дадох с моя професор, е свързан с времето. Всичко е свързано с времето и с идеите на времето. Не е възможно да изскочим извън времето, изглежда, ние сме му подвластни.Светослав Пеев и Росица Александрова, "Лека форма на тежка депресия"Да се върнем на кандидатстването Ви във ВИТИЗ, което е било малко случайно.Светослав Пеев: Въобще нямаше да кандидатствам! Аз рисувах. А и бях капитан на националния юношески отбор на България по баскетбол. Попаднах в спортна рота, но в нея имаше само футболисти и борци. Така се поотдалечих от спорта. Но продължих да си рисувам. Дори имам 4-5 постановки като сценограф, първите две от 1966-67 година. В ДНА-то където живеех, се запознах с художника на театъра в Русе. Започнах да помагам на художник-изпълнителите с най-тежката работа. Не се оплаквах. При нас слизаше един голям актьор, както ние казвахме, провинциален аркашка, който беше играл и в Народния театър. Казваше се бай Георги Георгиев. Идваше, говорихме си. Веднъж отсъстваше един актьор и аз дори минах през сцената с две-три думи в едно от представленията. Службата ми почти беше свършила, когато му казах, че смятам да кандидатствам в Художествената академия. „Не – отсече бай Георги. – Ти ще кандидатстваш във ВИТИЗ и ще влезеш чрез мен, моето момче.”Какво е видял във Вас?Светослав Пеев: Не знам! Но навсякъде казвам, че съм влязъл с връзки. След приемния изпит от 15 мъже бях на последно място. Преди мен беше Васил Михайлов. Първи беше певецът Емил Димитров, а втори – моят близък приятел Климент Денчев. Страхотен випуск. Докато ме изпитваше моят бъдещ професор Мандажиев, аз криех, че нося очила. Тогава, за да излезеш с очила на сцената, трябваше да играеш или професор или дядо – за характер. Аз бях първият актьор с очила на сцената. И имах 7 различни чифта с диоптър. След като ми коригираха оперативно зрението, виждам идеално без очила. Но нося, защото кой съм без очила!?Нашите преподаватели бяха уникални личности. Боян Дановски, Стефан Сърчаджиев, Желчо Мандажиев, Гриша Островски. Те помнеха България от 30-те години, които всички знаем, че са били периодът на най-голям възход във всяко едно отношение. Как биха могли да се променят напълно след смяната на режима, нищо, че бяха минали вече повече от 15 години? Те си бяха хора от друга епоха, друго естество. Те не смееха да го показват, но ние го чувствахме.При Боян Дановски, например, е живяла майката на Георги Димитров и той е учил самия Димитров на немски. Той беше невероятно прогресивен човек. Уволниха го, защото усетиха, че трябва да започнат да се освобождават от тези хора, които просто си оставаха други. Дадоха му да направи една постановка в телевизията – „Сватбата на дребния буржоа” от Б. Брехт. Взе ни да участваме в нея с Климент Денчев, Жоржета Чакърова, Лео Конфорти от Народния театър и др. Репетирахме месец и той ни внуши, че всичко е толкова смешно, че народът ще падне от смях. Играеше се и се предаваше на живо по телевизията. А според сюжета – булката бременна от някой приятел, баща й се напива и започва да говори мръсни вицове, ужас! 15-20 минути след началото идва зам. директорът на телевизията и се развика: „Спрете! Половин България се обади да пита каква е тази гадост, която играете!” И настана какофония, изпяхме финалната песен, която също беше зловеща. Така Боян Дановски си отмъсти на всички, т.нар, прогресивни елементи, които обясняваха що е морал и го налагаха на другите. Това беше през 1968 г.Сред учениците на тези хора бяха личности като Нейчо Попов, Методи Андонов. Но след 1968 г. всички започнаха да стават все по-внимателни в работата си. Играл съм в две постановки на Гриша Островски, които бяха спрени.Какво е усещането да играеш в представление, което бива спряно? Това не е ли голяма травма, която дори да не се усеща веднага, оставя следа във времето?Светослав Пеев: Така е. Бяхме играли пиесата на Джери – Георги Марков „Да се провреш под дъгата” в толбухинския театър (театъра в Добрич – бел. ред.). Когато той я гледа, ни каза със смях: „Ще ме вкарате в затвора.” А ние – млади хора, бяхме доста дръзки. После той разказваше, че това е най-добрата постановка на тази негова пиеса.След това тук, в Сатирата, Нейчо Попов реши да направим пиесата на Г. Марков „Аз бях той.” По това време бях съвсем млад актьор, имах роля с една дума в друга пиеса в театъра. Нейчо дойде и ми каза, че Джери е настоял да изиграя ролята на Водещия, т.е. този, който е авторът на пиесата. Шест месеца репетираме. Идват от Министерството на културата, режат реплики, но не може да се спасят нещата. Каквото и да махат, остава основното: поредният герой казва: „Аз не съм виновен. Аз бях той!” и сочи нагоре. Разбира се, в крайна сметка, от човек на човек се стигаше до там, че се разбираше, че става дума за Тодор Живков.Нейчо Попов междувременно получи инфаркт, ние репетирахме без него. На 9-ия месец дойде нов министър и каза, че ще гледа пиесата сам, за да реши дали да я пусне. Ние разпространихме новината и на другия ден пред театъра беше манифестация. Счупиха стъклата отпред, за да влязат, защото не ги пускаха. В залата – по двама човека на стол, министърът се принуди да гледа от ложата. Почна представлението. Футболен мач! Реакциите в залата бяха страхотни. Пиесата беше много силна, но се появяваше и след чешките събития – началото на 1969 г. А министърът отсече: „Това беше, няма да излезе.”Георги Марков казва в мемоарите си: „Това беше поводът да напусна България.” Той беше велика личност. Свободен човек. Бохем. Пурите, уискито, нощем покер с Павел Вежинов… Мислеше по друг начин, затова и си отиде от тук.Светослав Пеев и Кирил Варийски в "Максималистът"Имате над 30 години стаж в Сатиричния театър. Първата Ви роля е в „Хитрата вдовица” през 1964 г…Светослав Пеев: Да, но тя беше в Толбухин, не в Сатирата. Кольо Петков беше режисьор на тази постановка. В нея участвахме всички, които бяхме разпределени в Толбухин. Заедно с няколко други провинциални театри дойдохме на представяне в столицата. Играхме пиесата във ВИТИЗ, получихме много добри отзиви от публиката. Дойдохме за едно представление, а изиграхме 5, и ни изгониха. Отидохме във Варна, там останахме 15 дни да играем и пак ни изгониха. Върнахме си се в Толбухин, където то достигна до 75 представления. Рекорд за провинциален театър. Беше жизнено и с чувство за хумор представление, с което и печелеше. Тогава Боян Дановски ни назначи в Сатиричния театър, но още две години не ни пуснаха от Толбухин.В провинциалния театър обкръжението е много важно. Тогава имахме страхотната подкрепа на партийното ръководство на Толбухин. И по-точно – то не беше партийно. Първият секретар на БКП там – Вълкан Шопов, казваше: „За мен театърът е на първо място в района ми. По него ще съдят какъв съм и какво правя.” От ВИТИЗ отидохме там петима човека. Заварихме Коста Карагеоргиев. След това дойдоха всички големи режисьори – Поляков, Красимир Спасов, Кольо Петков, Слави Шкаров, страхотни хора, с които правихме много хубави неща. Това се отрази на всички ни положително. Имахме по 5-6 главни роли на сезон, а бяхме съвсем млади. Усещахме се пълноправни актьори.Таня Масалитинова ми каза, че актьорите трябва да внимават много да не ги разпределят повече в поддържащи роли, защото веднъж свикнат ли да те виждат в такива роли, може в тях да си останеш.Светослав Пеев: Не споделям този принцип. Имаше голяма разлика между Народния и Сатиричния театър. Тук и във втора роля можеше да се изявиш чудесно. Това зависи и от режисьора и от актьора. Страхотни примери има в това отношение. По едно време започнаха да говорят за Парцалев, че разчита само на говора си. Тогава Методи Андонов го разпредели в „Свинските опашки” с едно изречение. Парцалев трябваше да каже: „Заклах го.” в момента, в който оркестърът трябва да засвири, но така, че уж да не го чуят останалите. Гегът беше в това, че се случва точно обратното. Публиката умираше от смях. Представете си какъв режисьор беше Методи Андонов – за да докаже, че Парцалев не е само актьор със смешен акцент, на думите. Той имаше едно изречение, но през останалото време играеше страхотно и без реплики. Режисьорите трябва да бъдат и педагози. Страшно е като нарочат някого за положителни или отрицателни роли. Аз съм имал късмет с различни роли. И в киното, макар там да бяха повече положителни герои като че ли. Но не се оплаквам, защото там бях все с големи режисьори.Светослав Пеев, Васил Драганов, Ивайло Калоянчев в "Онова нещо"Гледах първия филм на Методи Андонов наскоро – „Няма нищо по-хубаво от лошото време”. Направи ми впечатление, че във всички роли няма случайни лица, дори епизодичните сякаш много внимателно е подбирано кой да ги играе.Светослав Пеев: Тогава Методи идва при мен и ме пита дали карам кола. Аз скрих, че не карам и той ме разпредели в една от ролите. Ужас! Понаучих нещо криво-ляво. Имах голям инцидент с фолксвагена, който карах. На един светофар останалата част от колите пред мен се изтегли и аз останах да чакам зеленото. Знаех накъде трябва да карам, но останах съвсем сам. Снимките бяха в Източен Берлин. По едно време като ме подгониха полицейски коли, обградиха ме, спряха ме, накараха ме да изляза с ръцете на тила и казват; „Ти шпионин ли си?” Как да обясня, че става дума за кино! Добре че останалите се върнаха, като забелязали, че не идвам. Какъв бил проблемът – от реквизита сложили само отпред западногермански номер, а отзад останал източногерманският.Там имахме чудесни преживявания, защото групата беше страшна – Тодор Колев, Константин Коцев, Гец! Живеехме много добре. Радвахме си се един на друг. Хората не бяха злобни. Между нас имаше голяма връзка.Може би защото сте имали възможност да се изявявате пълноценно в професията си.Светослав Пеев: И това също. Но и онези хора, нашите учители, ни бяха научили така. А сега, дори между тези, които още учат, вече си личат личните отношения. Между онези не личаха. Те всички се уважаваха, коректни бяха, имаха и чувство за хумор. Нещата се промениха. Може би и възпитанието си оказва влияние. Но аз винаги казвам, че ние сме увредени хора. Каквото и да правим, каквито и да сме – увредени сме, а не съзнаваме. Не може да не си увреден, след като заради една дъвка или една кока-кола си правил глупости. Днес младите се чудят как сме се редили за банани т .н. Затова си мисля, че 40-годишните днес трябва да вземат в своите ръце властта, държавата. Синът ми беше в спортно училище. През 1987 г. се връща у дома един ден и ми казва: „Отказах да вляза в Комсомола.” Аз му се накарах хубаво, а той ми отговаря: „Ама ние 15 човека отказахме.” Тогава е тръгнала промяната. Тези хора вече мислят другояче. И днес синът ми мисли по-мащабно, по-свободно.Хиндо Касимов и Светослав Пеев в "Рейс"Бил сте и директор на Сатиричния театър. Разкажете за работата си преди да ви уволнят със Станислав Стратиев. Когато видяхте нещата от другата страна, като директор, какво се опитахте да промените в работата на театъра?Светослав Пеев: Уволниха ни на 4 декември 1988 г. Станко беше главен художествен ръководител, а аз изпълнителен директор. Той – първи, аз – втори. През 1982 г. ми каза, че може да се оправи с всичко друго, но не и с хората и ме помоли да се заема с тази работа. Бяхме близки, играехме заедно и баскетбол. Допълвахме се в театъра. Той имаше чудесно чувство за хумор. Един ден идва и казва, че имаме нова актриса. Аз казвам – нямаме. Той настоява, че имаме. Оказа се, че са спуснали една актриса от министерството. Станко беше справедлив човек. Освен това разбираше, че драматургията е съвсем различна професия от писателската. Когато е писал „Римска баня”, първата си пиеса, три месеца с Нейчо Попов са били сами на Витоша и тогава Нейчо му е обяснил законите на драматургията.Една от причините да си отидем беше последната негова пиеса – „Балкански синдром”, която не се хареса на властта. Ние решавахме какво да поставим, а от министерството даваха зелена светлина или спираха представлението. Искахме Мрожек да поставим – не го одобриха. Играехме и „Римска баня” и „Сако то велур”, но „Балкански синдром” ги ядосало много. Също така искахме да играем Христо Бойчев, една пиеса на Стефан Цанев за богомилите – не дадоха.В началото на декември, изтичаше годината вече, а може би нарочно отгоре ни бяха спуснали много висок план за изпълнение. Предложих на Станко да направим три представления от 10 часа вечерта – Йълдъз Ибрахимова пее, Огнян Митев от Пловдив свири на китара, аз чета стихове на Радой, Марко Ганчев, Христо Фотев – в Сатирата на двойни цени. Беше пълно до горе. Беше като дисидентска сбирка. Преди втория спектакъл Станко ме вика и казва: „От Градския комитет искат сценария.” „Какъв сценарий – викам аз. – Кой когато иска – свири, който когато иска – пее, кой когато иска – чете стихове.” На третата вечер ни спряха тока. Йълдъз каза, че може и без микрофон, Огнян извади куха китара, а аз на светлина от петромакс чета. И ни уволниха.Станко беше доста по-умен от мен човек, разсъдлив и умозрителен. Ставаше все по-тъжен и мрачен в следващите 10 години. Аз за три дни го преживях и влязох в болница със страхотен кръвоизлив. Казаха, че е от стрес. 19 дни бях в реанимация. Когато излязох, ни казаха, че ни махат, защото искат да издигат млади кадри. Усещали са, че работите отиват на лошо за тях. Но нито аз, нито Станко сме се правили на дисиденти. Мислехме, че правим нещо добро за изкуството, за България, за държавата, за партията, за правителството. Бяхме верни, а изведнъж ни направиха врагове. Беше ни страшно, но със Станко дори се шегувахме след това с реплики: „Ей, врагът, я ела тук.” После стана така, че конферирах с Ели Скорчева големия митинг през 1990 г., на който хората бяха изпълнили „Цариградско шосе” до Плиска. Това не е ли малко шизофренна ситуация, в която си мислиш, че с работата си правиш нещо на ползу роду, а то се оказва точно обратното?Светослав Пеев: Така е, но времената се променяха. Ние имахме връзки навън. Станко, например, беше полски възпитаник. Полша първа тръгна към промяна с папа Йоан Павел Втори, със „Солидарност”. Ние не сме осъзнавали, че нещо вътре в нас работи в друга посока. Вече не бяха онези години – седемдесетте, в които не те пускаха извън България. Ние пътувахме много през 80-те. Аз не мога да стоя на едно място и най-много обичам да пътувам. Между 1986-87 г. Сатиричният театър излиза извън граница 7 пъти. Бяхме поканени във Финландия, Швеция, Унгария, Полша, Тунис, Алжир. Това се отразява на човек. Показва му други места, идеи. Но изглежда трите концерта с Йълдъз са били някакъв връх в очите на властта. И то без нищо подривно. Нито съм прочел ред срещу някого, нито съм агитирал… Но ние се движехме сред личности като Радой, Марко Ганчев, Станислав – те просто живееха 20 години преди останалите. Без да осъзнаваме, сме попивали от тях.Весела Благоева и Светослав Пеев в "Римска баня"След уволнението си заминавате в чужбина. Преди това не сте ли имал идеи за емиграция?Светослав Пеев: Не, никакви. Още в края на януари 1989 г. направихме със Станко първия частен театър, който кръстихме „Надежда”. Плакатистът Чехларов беше направил лого с черен облак, зад който леко се показва слънцето. Направихме театъра благодарение на Николай Добрев, който беше уникален човек. Но още първото представление искаха да спрат. Отидох при Николай Добрев, за да му се оплача, че спират представлението. Той така се разлюти, тегли страшна псувня. Опитахме второ представление да направим – спряха и него. Тогава се обадих в Италия на италианския режисьор – сицилианеца Валтер Манфре, с когото бяхме близки, защото той идваше тук с „Театър в куфар”. Той каза, че има работа за мен, но добре, че тогава Борис Христов прие да ме приюти в дома си, в едно таванче, защото нямаше къде да живея. Стоях година и половина в Италия. На 11 ноември 1989 г. вървим с Борис Христов – аз от едната му страна, от другата – Ернестина Шинова и Момчил Карамитев. Той пита: „Сега ще си отиде ли простотията от нашата държава, г-н Пеев?” „Разбира се, г-н Христов – отговарям му аз.” Но не си давахме сметка, че една простотия ще се замени с друга.Какво Ви дава режисурата?Светослав Пеев: Аз не съм режисьор, актьор съм си. Слава Богу, в моята първа по-сериозна работа тук, в Сливен попаднах на едно момче докато правех пиесата на Душан Ковачевич „Д-р Шустер”, която прекръстих на „10 хиляди долара в левия вътрешен джоб”. Казваше се Йонко Цонев и беше стажант. От 5 негови предложения, 3 бяха велики глупости, но 2 се оказваха гениални. Всичките си постановки съм направил с него. Той е завършил режисура и много знае за нея, а аз знам за актьорското майсторство и с това се допълваме. Условията го принудиха да се занимава с друго, но като почна пиеса, взима си отпуск и започваме заедно.Възродихте някои от пиесите на Стратиев, а и направихте спектакъла по негови текстове „Лека форма на тежка депресия”.Светослав Пеев: Убеждавах колегите тук, че в Сатирата винаги е имало такова представление – естраден спектакъл, колаж от неща. Макар че имаше съпротива в театъра спрямо подобна форма на представление, ние успяхме да го направим. Публиката продължава да реагира страхотно. И онзи ден беше страхотно. Или избухва в смях или мълчи, когато например кажем: „България е страна за завръщане, не за живеене.”Осма година публиката се радва и на „Римска баня”. В нея се наложи да преработваме разни неща. Един млад човек, например, ме запита: „Ама какво е това „еснаф”? Казах си, че трябва да сменим думата, за да я разбират младите. Сменихме я на „егоист”. Какво да направим – времето върви, нещата се променят. Просто трябва да махнем отживелиците, защото гледам други представления по пиеси на Станислав, в които всичко е така, както той го е написал, но на мен не ми звучат в сегашния ден. Аз гледам нагоре и си казвам: „Станко, ще ми простиш!” Освен това докато правихме „Римска баня”, Христо Бойчев ни пита един ден: „Какво ще го направите Кварталния?” Говори за ОФ отговорника, за тези хора, които бяха най-страшни, защото следяха и донасяха за всички. И два дни по-късно с Мито Манчев го измислихме да е най-големият от всички злодеи вътре. Сега, след смъртта на моя близък приятел Мито, аз го играя. Светослав Пеев и Георги Калоянчев в "Сако от велур"Поставихте миналата година и първата пиеса на най-играния в чужбина съвременен български драматург – Христо Бойчев – „Онова нещо”.Светослав Пеев: В 63 държави по света, представяте ли си какво е това!? Отдавна исках да го поставя. Едни англичани идваха тук, за да играят „Римска баня”. Разговаряхме с режисьора им, който разказа как техният голям драматург Том Стопард ги е подпомогнал и финансово и морално, за да поставят „Римска баня” и да достигнат с нея и до България. Казал им, че в региона на Източна Европа има 5 души, които са оказали страхотно влияние върху литература, драматургия, даже и в отношенията между хората. В Полша това е Мрожек, в Чехия – Хавел, в Сърбия – Душан Ковачевич, а в България са двама: единият го няма вече – Станислав Стратиев, а другият е жив – Христо Бойчев. Сега, като ви го казвам това, настръхвам, защото ние не знаем какво мислят световни хора за нас. Казах си, че на всяка цена трябва да направим Христо Бойчев, говорих с тогавашния директор на Сатирата – Калин Сърменов и той се съгласи.Много трудно го направихме. Заради многото премиери през изминалия сезон имахме три закрити представления с идеята официалната премиера да остане за този сезон. Трите минаха, ръководството се смени и така и не направихте премиера. Още някак си не можем да тръгнем като хората напред. Мъчим се, реклама ли няма достатъчно, хората не знаят за него, а ние го направихме за едно забавление. Преди всичко пиесата е забавление, защото това е абсурдна история. Ние много държим на „Онова нещо”, на Бойчев. В нея открихме различни неща, които просто правят нещата страхотни. Особено в моя герой аз открих страхотни неща.Като директор на театъра в Дупница искате да направите фестивал на театрите от Югозападна България.Светослав Пеев: Днес се връщам от разговор с директорите на театрите в Кюстендил, Благоевград и Перник. От 11 до 15 май тази година ще протече фестивалът. Освен тези три града, ще поканим постановка от Сатиричния театър, както и нашият театър, дупнишкият, ще участва с премиерата си по случай 120 годишнина на театъра в града. Става дума за нова пиеса от Михаил Вешим – „Криворазбраната глобализация”, която говори за нашето място в Европейския съюз. В главната роля ще е Мария Сапунджиева. От Благоевград ще дойдат вероятно с „Хамлет”, Сатирата, може би, с пиесата на братя Ранкови „Всички в леглото”, а Кюстендил и Перник с премиерни спектакли.Какво тече театралният живот извън София? Тук сме разглезени от много театри, различни предложения всяка вечер.Светослав Пеев: Положението е много тежко. Театралният живот в момента, в най-точния смисъл на думата, е безумна самодейност. За да имат живот, представленията трябва да пътуват. В Монтана ми разказваха как на една постановка дете от публиката се провикнало: „Я, нашата маса!” Много е важно да имаш една или две звезди, които да привличат зрителите. В момента има между 5 и 8 мъже, които вкарват публика в залата и една-единствена жена – Мария Сапунджиева. Ние, например, обиколихме България с „Бай Ганьо”. Самото произведение вкара хората в залата и донякъде Ивайло Калоянчев, който се освободи от сянката на баща си, лека му пръст, и е много добър в тази роля! И при нас вече има значение дали в представлението има звезди, както е отвъд океана. Хората нямат пари, не ходят на театър два пъти месечно, както беше преди, а един път на два месеца. И трябва някой да им похвали спектакъла. Много бързо се разбира дали едно представление е добро или не само от реакциите на зрителите и какво споделят извън залата.Светослав Пеев и Мариана АламанчеваНа какво залагате в спектаклите в Дупница за привличане на публика? Театърът, вероятно, е финансиран поне частично от държавата?Светослав Пеев: От година и нещо не получаваме никакви пари. Когато ни канят – пътуваме, разплащаме се с екипа от приходите и това е. Работим на принципа на представления със звезда, да речем „Вечеря за тъпаци” с Христо Гърбов, както и се стремя да включвам от седемте актьори, които са на щат в театъра. Те са добри актьори и важното е да се получи прилично представление. Единственото изключение за спектакъл, който винаги има публика, без в него да има звезда от онези 8, е „Бай Ганьо”. Страшно сме зависими от икономическия принцип.Твърдите, че харесвате емоционалния театър. Къде е границата между популярното изкуство и халтурата?Светослав Пеев: Както казваше Нейчо Попов: „Има добра, има и лоша халтура.” А халтура в превод значи кражба от чужд гроб. Когато идваше тук покойният вече Андрей Миронов, с който бяхме добри приятели или Шура Ширвиндт, който сега е художествен директор на Театъра на сатирата в Москва, където бях и половина година на стаж в края на 60-те години, казваха: „Ето кровавая хальтура.” Всичко зависи от актьора. Добрият актьор прави и прилична халтура. Парцалев беше невероятно забавен. Стояна беше страхотна. Калоянчев също. И ние сме правили също. Понякога сме се срамували, но не сме правили неща насила, за да изнудваме хората.Халтурата в момента е чалга театърът в най-чист вид, когато с абсолютно непозволени средства привличаш публика. На „Раковска” има доста такива. Поне от тази гледна точка аз съм застрахован заради моя приятел Йонко Цонев, защото нито той, нито аз ще си позволим да направим чалга. Можем да направим касово представление, но това, че е касово, не означава, че е непременно чалга. Дълги години у нас се толерират спектакли, които нямат кой знае каква посещаемост, дори при награди. А вижте, например, Сашо Морфов – при него има мисъл, идеи, нов поглед и зрители, които искат да го гледат! Това е съчетанието на успеха. Много съм радостен, че „Римска баня” се гледа вече 8 година и нищо не пречи на хората да се забавляват. А Станислав ни пази отгоре. Щяхме да играем представлението в Пловдив на Античния театър. В 19 ч. се изля такъв порой – с ледени късчета! В 20 ч. спря, а представлението беше в 20.30 ч. Този горе раздуха облаците и 3000 души влязоха вътре.Сега ще ви обясня за какъв театър съм аз – „Хамлет” на режисьора Юрий Любимов в Русия с Висоцки. Висоцки е дисидент, човекът против. Въпреки че може да избира между 5 Хамлетовци, все руси, високи по метър и 90, Любимов взема Висоцки, който физически няма нищо общо. Но Хамлет е против монархията, властта, краля, това, което върши майка му. Този избор е невероятна идея, още повече, че Висоцки е и невероятно популярен човек.ВизиткаСветослав Пеев, когото всички свойски наричат Славчо Пеев, е роден на 4.04.1939 г. в София. Завършва актьорско майсторство във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ през 1964 г. След това е разпределен да играе в театъра в Толбухин (днешен Добрич), като от 1967 г. насам започва да се изявява на сцената на Държавен сатиричен театър „Алеко Константинов”. Между 1986 и 1989 г. е и изпълнителен директор на театъра. След като заедно със Станислав Стратиев, който е артистичен директор на Сатирата, са уволнени, Светослав Пеев заминава за Италия. Година и половина по-късно се връща в България. По-късно заминава да живее и работи в Кипър, където остава 6 години. Започва да поставя пиеси там, преподава актьорско майсторство. След завръщането си у нас през 2005 г. продължава да играе на театрална сцена и започва да се изявява и като режисьор на постановки, които прави заедно с Йонко Цонев. От 2009 г. е директор на театъра в Дупница.В цифриРолите му в театъра са над 70. Емблематична е тази на Иван Андонов в „Римска баня” (1974, реж. Нейчо Попов) и „Сако от велур” (1976, реж. Младен Киселов) от Станислав Стратиев. Светослав Пеев участва в няколко други постановки по пиеси на Стратиев: „Рейс” (1980, реж. Младен Киселов), „Максималистът” (1984, реж. Крикор Азарян и Маргарита Младенова), „Балкански синдром” (1987, реж. Иван Добчев). През 2006 г. заедно с Йонко Цонев поставя „Римска баня” на сцената на Сатиричния театър. Сега играе в нея на мястото на Димитър Манчев. Поставя и „Лека форма на тежка депресия” по Стратиев на сцената на Сатирата, а от миналия сезон поставя и играе в „Онова нещо” на Христо Бойчев. Светослав Пеев има и над 100 телевизионни роли. Снимал се е в повече от 20 филма, сред които „Отклонение” (1967, реж. Гриша Островски и Тодор Стоянов), “Мъже в командировка” (1969, реж. Гриша Островски и Тодор Стоянов), „Няма нищо по-хубаво от лошото време” (1971, реж. Методи Андонов), „Баща ми бояджията” (1974, реж. Стефан Димитров), “С деца на море” (1972, реж. Димитър Петров), “Изпити по никое време”, (1974, реж. Иванка Гръбчева), “Матриархат” (1977, реж. Людмил Кирков), “Войната на таралежите” (1979, реж. Иванка Гръбчева), “Приятели за вечеря” (1981, реж. Яким Якимов), „Мисия Лондон” (2010, реж. Димитър Митовски).“Войната на таралежите” (1979) Любима роляВъпреки че героят му от Стратиевите пиеси – Иван Андонов, става нарицателно име, Светослав Пеев споделя, че много е обичал една от по-скоро изиграните си роли – тази на Дон Жуан в пиесата от Анатолий Крим, поставена в „Сълза и смях”. „Мисля, че стана и добро представление – казва той. - По-късно си даваш сметка с какво дадена роля те е привличала, защо си й се радвал толкова. Но аз май имам късмет, че съм попадал и в добра драматургия и с добри режисьори. Иначе човек трябва да прескочи себе си. Да отиде в мислите си, да потърси там други неща, които не са му присъщи. Но с тези режисьори, с които нещата са ни се получавали, мисля, че сме били на едно мнение и някак си сме довършвали заедно крайния резултат. Е, играл съм и в такива представления, в които просто не ти се играе, но са били малко. Възпитан съм да забавлявам хората не с глупости, а с качествени неща и то в днешния ден. Това са ме учили моите учители и това се стремя да правя. Не можеш да възпиташ хората с едно представление, но можеш да им покажеш разни неща.”Само Локо!Въпреки че е играл професионално баскетбол седем години, Светослав Пеев е голям футболен запалянко. „Локомотив” (София) е предпочитаният от него отбор, въпреки че баща му е сред основателите на „Левски”. Самият актьор обаче е бил съученик на един от незабравимите български футболисти, легендата на „Локо” – Никола Котков. Светослав Пеев споделя, че от всичко би могъл да се отрече, но от любимия си отбор – никога.Семейна хроникаБил е женен три пъти – първият път почти на шега сключва брак с рускиня, който е набързо анулиран. От другите си два брака има син Петър и дъщеря Йоана. Сега е горд дядо на четири внучета от сина си.интервюто със Светослав Пеев подготви Лора ТрайковаСнимките за материала са любезно предоставени от Сатиричен театър "Алеко Константинов".Рубриката е реализирана с приятелската подкрепа на Съюза на артистите в България ... още »
