Издаването на романа „Не казвай сбогом” през 2012 се превръща в истински феномен: от една страна става изключително популярен сред широката публика бестселър, от друга – нашумява и сред литературните среди. Книгата предизвиква интерес не само заради напрежението в което държи читателя, но и заради художествената си оригиналност и стремеж да дълбае дълбоко в най-тъмните кътчета на човешкото поведение, да изследва преплитащите се граници между брака и притежанието, личния и публичен живот, изкушението на измамата и блясъка на истината. Като произведение в криминалния жанр, романът се отличава с едновременното присъствие на двама разказвача – двете страни в един провален брак – които се манипулират един друг, оплитащи читателя в измамните си мрежи.
Романът е вътрешно операторично преживяване, но поставя множество капани при филмовата си адаптация. Толкова силни са гласовете в книгата, че изглежда невъзможно някой, освен авторът да се справи със сценария. За щастие Флин се заема със задачата. Синергията между Флин и Финчър дава на филмовата адаптация въздействаща смес от черен хумор, собствен поглед върху брака, известността и начина, по който оформяме житието си.
„Все едно Дейвид беше интерпретирал написаното от Джилиън и тази интерпретация беше написана отново от нея.”, твърди Бен Афлек. „И в този процес бе добавена още повече язвителност и остроумна наблюдателност.”
„Исках да запазя нюансите, връзките и героите, черния хумор и повратните моменти, защото в тях се крие зловещото и отровно сърце на историята.”, споделя Флин за работата си по сценария. За нея Финчър винаги е бил потенциален партньор за филмирането на романа. „Когато пишех романа, имаше определени сцени, за които си представях, че са филмирани от него. Виждах ги сякаш той стои зад обектива.”, коментира тя. „Знаех, че ще улови напрежението и клаустрофобичността на историята. Винаги съм харесвала черния хумор във филмите му.
Въпреки цялата мръсотия, в „Не казвай сбогом” също има доза хумор, която бях убедена, че той ще пренесе на екрана. Чувствах също така, че няма да превърне „Не казвай сбогом” просто в криминална история, а ще покаже същността й, а именно този брак.”
Финчър използва черния хумор в историята като марина, в която да „потопи“ визуалните ефекти и актьорската игра. „На кино, хората се смеят, когато видят нещо истинско.“, твърди Финчър. „Това е нещото, което ги изкарва извън черупките им в мрака. Ако подбереш точните хора, които да пресъздадат драмата и ги окуражиш да открият човешкото в нея, ще успееш да й вдъхнеш живот.“
|
