Преди да представи филма на тазгодишния фестивала в Ротердам, режисьорката отдели час, за да отговори на въпросите на „Позор” и да сподели за любимите си места в Истанбул
С филма на Аслъхан Юналдъ „Истанбул на пълна скорост” ще бъде закрито четвъртото издание на фестивала „Цветята на Корана”. Преди да представи филма на тазгодишния фестивала в Ротердам, режисьорката отдели час, за да отговори на въпросите на „Позор” и да сподели за любимите си места в Истанбул, за 104-годишната дама, която зрителите ще видят във филма и за предстоящия й пълнометражен проект.
Коя е любимата ти част от Истанбул?
По време на интервютата задавах подобен въпрос на всеки участник: „Какво най-много обичате да правите в Истанбул?” и почти всички отговаряха по един и същи начин: „Да взимам ферибота през Босфора!”
Имам много любими места в Истанбул. Но мога да ви кажа къде прекарвам най-много време. Бейоглу е мястото, където съм ходила на училище 8 години. През годините го гледах как се променя, но как винаги запазва интереса, енергията и разнообразието. По време на Османската империя, това е европейският квартал, където е можело да си купиш модерни европейски дрехи, да седнеш в шикозно кафене или да пиеш вино в гръцка таверна. Много стари църкви, таверни и посолства оформят облика на улиците, както и прекрасните сгради в стил арт деко от края на 19-ти век. Днес той е най-оживената и динамична част от града, където тълпите се стичат по всяко време на денонощието. Там са ситуирани голяма част от книжарниците, кафенетата, баровете, клубовете, галериите и магазините. Сцената с вечерята в „Истанбул на пълна скорост” е заснета в Бейоглу, в ресторант „Асмалъ Джавит”. Храната е невероятна!
Любимото ми нещо в Истанбул е да взимам лодка през Босфора по залез слънце в ясен или мрачен ден, да гледам уникалните силуети и да слушам крясъка на чайките, с чаша чай и цигара.
Как избрахте участниците, чрез които да представите живота в Истанбул?
Това беше комбинация от късмет и търсене. Имах предвид участници, които исках да включа като някой таксиметров шофьор или някой, на когото пътят от работата до дома му отнема ужасно дълго време всеки ден. Останалите се появиха съвсем естествено по време на снимките. Намирането на правилния таксиметров шофьор ми отне много време, месеци разговори и пътувания с таксита. Неджати ме спечели като ми каза, че прякорът му е „Антидот”. Момичетата на люлката – Елиф и Сайнур – случайно бяха там, когато решихме да снимаме отвисоко трафика по моста. Възрастната дама, която си спомня за последните дни на Османската империя е бабата на моя съпруг. Тя е на 104 години и все още се гримира и чете вестници всеки ден. Истинска истанбулска дама! Когато снимахме сцената с приятелите ми и вечерята не планирах да я използвам във филма. Сега мисля, че с нея показах младото, образовано лице на обществото и как те се чувстват като граждани на Истанбул. Има и много уважавани учени и експерти, които работят в сферата на историята, археологията, транспорта и градоустройството.
Лесно ли беше да накараш тези хора да застанат пред камерата?
Да, много. Открих, че турците обичат да стоят пред камера. По-трудно беше да ги държа далеч от обектива. Това ме изуми, защото съм снимала филми и в Ню Йорк, където хората мразят камерите и ще се вбесят, ако видят, че ги снимате. За тях камерата е като натрапник. В Истанбул е точно обратното. Понякога беше трудно да снимам, защото много хора идваха и искаха да знаят какво правим. Когато решавахме да интервюираме някого, той се съгласяваше без колебание. Пример за това е сцената с недостига на вода. Те имаха нужда да споделят за проблемите си, да бъдат чути. Техните коментари се базираха на личния им опит, а не на научни изследвания. Забавлявахме се много, когато общувахме с хората от улицата. Беше много вълнуващо, когато напълно непознати хора не само се съгласяваха да ни дадат интервю, но и ни канеха в дома си на чаша чай.
Може ли да ни кажеш някое интересно място в Истанбул, което стои скрито от очите на любопитните туристи?
Има толкова много пътеводители за Истанбул, че трудно може да се открие скрито място. Препоръчвам ви книгата на Джон Фрийли “Strolling Through Istanbul” за един ентусиазиран пътешественик, който иска да открие скритите съкровища на града. Както на повечето места по света, най-добрият начин да опознаеш Истанбул е да ходиш пеша и да се изгубиш из улиците му. Препоръчвам ви да се разходите из Балат, задните улички на Бейоглу, Джихангир, Чукурджума, Каракьой… Да се разходите по Босфора, от Ортакьой до Бебек, или в азиатската част от Юскюдар до Кузгунджук. Може да намерите време и да отидете на лайв в „Salon”, „Garage” или „Babylon”.
Кои са режисьорите и филмите от новата вълна в турското кино, които харесваш?
Смятам, че последният филм на Нури Билге Джейлан „Имало едно време в Анадола” е шедьовър. Трябва задължително да се гледа. Има и още много млади турски режисьори, за които тепърва ще се чува по световните фестивали.
Живееш в Щатите, по-лесно ли е да се снима филм там, отколкото в Турция?
В Турция е много трудно начинаещи режисьори като мен да намерят финансиране. Всичко зависи от Министерството на културата, което има специален фонд за дебютиращи режисьори. Това е много добре, но ако не те одобрят по този параграф, няма как да кандидатстваш за европейска копродукция, защото нямаш финансиране от Турция. Надявам се, че независимата филмова индустрия върви по пътя на американската, където независимите филми се финансират от частни фондове. Освен това в Ню Йорк имам много млади колеги, които са готови да работят срещу символично заплащане. В Истанбул нещата не стоят така, защото специалистите не могат да придобият необходимите умения в темпото на бързоразвиващата се филмова индустрия. Така хора без достатъчно опит, могат да искат високи хонорари. Краткият отговор на въпроса е – да, в САЩ е по-лесно, въпреки че обичам Истанбул и искам да продължа да снимам там.
Какво следва оттук нататък?
В момента търся финансиране за първия си игрален филм. В него става въпрос за жена от Молдова, която работи нелегално като домашна помощница в истанбулско семейство от висшата класа. Случайно се среща с млада проститутка от нейното село и решава да й помогне, въпреки че последиците заплашват самотното й, но сигурно съществуване.
„Истанбул на максимална скорост” ще бъде прожектиран на 4 февруари от 18.30ч. в Евро синема и на 9 февруари от 19.00ч. в Дома на киното.
